Дари или подкрепи

Произход на прабългарите

·

Произходът на прабългарите

Какво ще научите в тази публикация?

Произходът на прабългарите не започва с хан Аспарух, нито дори с хан Кубрат. Историята на този древен народ, дал името на българската държава, се корени далеч отвъд Дунав, в безкрайните степи и гънките на планините между Европа и Азия. Разпилени през вековете, но свързани от културни нишки, прабългарите са народ, чиято следа води назад – и на запад, и на изток, а понякога в неизследваните степи на хипотезите.

От Кавказ до Черно море – най-ранните сведения за произходът на прабългарите

Първите сигурни стъпки на прабългарите можем да проследим около Северен Кавказ. Там, между реките Кубан и Терек, в земите на днешен Дагестан и Чечения, византийски и арменски хронисти още през VI и VII век споменават воинствени племена с името „булгари“, които наричали още оногундури или утигури. Булгрите обитавали стратегически важни земи на кръстопътя между Византия, Хазарския каганат и Персия.

Постепенно част от тях се придвижват към северното Черноморие в района на Приазовието и днешния Крим. Там вероятно са влизали в контакт с готи, алани и славянски племена. Тези земи ще се превърнат в сърцевината на Стара Велика България, държавата на хан Кубрат, призната от хронистите като първото обединение на българите.

Паралелна съдба по Волга

Докато част от прабългарите се подготвят за бъдеще на Балканите, други вероятно поемат на североизток към течението на река Волга. В по-късни арабски хроники от IX и X век се появяват свидетелства за „българи“ в този регион. Това е началото на една отделна историческа линия: тази на Волжка България. Макар родството между двете групи да е възможно, учените все още спорят дали пътищата са се разделили рано, или пък те са различни разклонения на една по-голяма етническа група.

А ако началото е още по-далеч?

Някои учени отправят поглед още по-далеч на изток – към зелените долини на Бактрия, оживените търговски пътища на Согдия и мъгливите склонове на Алтай. В културата и малкото сведения за езика на прабългарите наистина се долавят отзвуци от тези региони – сарматски езикови форми до тюркски институции. Макар тези връзки да звучат интригуващо, науката все още не разполага с достатъчно сигурни доказателства в тази насока.

Тогава кои са прабългарите?

Опитите да бъдат поставени прабългарите в една конкретна етническа рамка често водят до спорове. Едни ги определят като тюркоезични, други виждат в тях наследници на ираноезични сарматски и алански племена. Трети разчитат на археологически паралели, за да говорят за скитски или дори угро-фински произход.

Истината е, че прабългарите най-вероятно са смесен народ – резултат от векове на взаимодействия в един динамичен свят, където езикът, вярата и социалната структура са се променяли според епохата и средата. Общото между всички тези групи? Конна култура, силно военизирана организация и отлични държавнически качества.

Какво казват хрониките?

Извори от VI и VII век вече споменават българи (или булгари) в различни региони:

  • Прокопий Кесарийски говори за тях в Кавказ.
  • Теофилакт Симокат ги поставя около Кубан.
  • Арменските летописи говорят за „Велика България“ преди Кубрат.
  • Арабски пътешественици по-късно описват българи по Волга.

Тези извори са ценни, но терминът „българи“ не винаги обозначава еднозначно една и съща етническа или политическа група. Това, което можем да кажем със сигурност, е че прабългарите са били известни, активни и признати от съседните култури още преди да стъпят на Балканите.

Можем ли да чуем езика на нашите прадеди?

Съществува идеята, че ако искаме да чуем гласа на нашите прадеди, трябва да чуем чувашкия език – последния жив представител на т.нар. огурска група тюркски езици. Има известна логика: предполага се, че прабългарският е принадлежал към същата група.

Прабългарски език е мъртъв и почти не е запазен. От него са останали само лични имена, титли като хан, таркан, кавхан, както и няколко думи, отбелязани в гръцки или арабски източници. Граматиката, фонетиката и структурата му остават до голяма степен неизвестни. Нямаме запазена писменост в съвременния смисъл – само отделни знаци, гравирани върху камък или керамика, които приличат на руни, но не образуват системна азбука.

Чувашкият е единственият жив език от огурския клон на тюркското езиково семейство. Благодарение на това можем да добием бегла представа относно прабългарският. Между двата езика има далечно родство, а не приемственост. Чувашкият е вероятно най-близкото, с което разполагаме до прабългарския език, но тази близост е типологична, не пряка.

Накратко

Произходът на прабългарите е важен въпрос за нашата идентичност. Да знаеш откъде идваш, дори ако това „откъде“ е мъгливо и сложно, е част от усещането за принадлежност. Но както всяко голямо минало, и нашето не може да бъде изчерпателно представено чрез географски карти или хронология – то е история на срещи, обмени и борба за оцеляване, повечето от които само гените ни помнят.